Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.04.2021 15:16 - ПАРЧЕ ЯБЪЛКА
Автор: kazandjiev Категория: Изкуство   
Прочетен: 1799 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 11.04.2021 11:18

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ПАРЧЕ ЯБЪЛКА 

Той беше облечен в прости шаечни дрехи, каквито се носят из малките родопски села – спретнат, приятен за окото мъж, наближаващ петдесетте. Сам на седалка в автобуса, стеснително криеше найлонов плик, който подсказваше, че трудно пътува. Очите му излъчваха доброта. Всяка струна на лицето му, изпечено от слънцето, потвърждаваше, че е блага душа. Селянинът гледаше с печал есента зад прозореца, която до вчера отвяваше ръж на хармана, а днес багреше с две ръце зелената антерия на планината.

Подпалените в жълто каваци и пръснатите осики из чукарите, не можеха да зарадват с нищо наболялото му сърце. Мигаше плахо, повече от скръб, колкото от умора. Потопен в собствената си болка, непознатият приличаше на мома, току-що загубила своята чест.

Човекът, забелязах по някое време, извади от цедилената торба червена ябълка, натисна я върху желязото на седалката и я разцепи на две. После тайно огледа спътниците около себе си и с изненада видя детенце в скута на майка си, което наблюдаваше с интерес странния чичо с още по-странна шапка от кожа. Ябълката превърна мекото гукане в заразителен смях, който изпълни автобуса с радост.

-Невясто, вземи – протегна ръка непознатият и подаде на майката половината ябълка, – за детето. Нека подлави.* Занимавка е.

Жената взе парчето с неохота. Благодари на мъжа от съседната седалка и за да прекъсне контакта с него, обърна се полугърбом, премести детето си от другата страна на седалката, а ябълката зави в салфетка и предпазливо изхвърли през прозореца на автобуса.

Очите на странника бяха пълни с печал. Гледах ги и усещах топлината, която ме теглеше властно към тях. За да му спестя огорчението, което щеше да изпита след миг-два, седнах по-близо и наченах приказка за най-обикновени неща от живота – за времето, здравето, работата... Само и само да не забележи, че детето не яде подарената ябълка.

Той се мъчеше да отхапе от другото парче, но не успяваше. Тогава отпусна ръка върху коленете си и замълча.

-Туриха ми чене – започна свенливо, почти неудобно, когато ме забеляза пред себе си – моите зъби окапаха, а с изкуствените виж, една ябълка не мога да схрупам. Пет пари не струват. За болежките – да не ти казвам.

Човекът млъкна отново. Автобусът спря край някакъв дол, под чиито върби извиваше тънка пътека. Качиха се двама секачи с обветрени лица и избелели от слънцето дрехи.

-Седни по-близко до мен, та да си думаме – покани ме непознатият, без да смее да ме погледне. След Широка лъка се отпусна. Очите му шавнаха, лицето му просветна.

-Накъде си нарамил, побратиме? – попита вече на себе си.

-На баня. На Девинските бани. Опатих с кръста, та търся някакъв лек.

-Лоша работа. Дано да имаш файда.

-Как да ти кажа, отпуска ме. Пък може и да се залъгвам. Щом е баня, викам си, все някаква полза ще има.

-Бе джанъм, мночко ни станаха болките. Гледаш го човека – отвън здрав, червен като ябълка, а вътре – чурук. Ами дечинки имаш ли, жена, майчица, къща?

-Имам. И деца, и къща, и жена. Всичко си имам, само дето здравето ме остави на пътя.

-Живот, живот... А откъде си?

-От Бялково. Чувал ли си за нашето село?

-Хайде холан, как да не съм чувал! Те, вашенци с картофа или с тютюна се препитават?

-С тютюн – отвръщам му, – земята ни е пазлак, друго не ражда.

-И вие сте като нас. Аз съм от Медино – погледна ме с облекчение. По очите му разбрах, че ми има доверие. – От него преживяваме и ние. Горчива билка е, ама ни храни. Няма как, ще я кутим, колкото да не ни е мерак. – От дума на дума, стигнахме до децата, до женилките, до дертовете…

-Да знаеш и мен как трябва баня, ама пусто всекиму не се пада. Имам болна жена. Седемнадесет години е на легло. Хвърли я муле – с напредването на разказа, очите му се напълваха, но вече бе трудно да спре. На нас, селските хора, ни трябва съвсем мъничко, за да отворим душата си. – Строши кръста и оттогава е на едното място. Водих я по доктори, по чекръкчии, в устовската черква спа, ала напразно. Млада си отиде моята Руса. Върху мен легна и мъжката, и женската работа. Хилках се** като луд, мъчех да надвия кахърите. Имахме малко дете – женско, кутихме го по мой терк. Нямаше как. Момичката ни порасна, стана мома като китка. Тя ни беше и за бално, и за драго. Не питай как приимаше в учението. Първа завърши осми клас, в бележника й от горе до долу шестици. Поиска да учи гимназия в града. Хората ме упрекват: „А бе ти луд ли си да пускаш женско дете само по чуждите краища! То е като върба, дето го пишнеш, там никне…”

Луд не луд, пуснах го. Когато в събота си дойдеше у дома, слънцето сядаше на софрата ни. В неделя я изпращах на автобуса за Смолян с плач в сърцето. Връщах се вкъщи пребит. Влизах в подника, хранех добитъка, изливах мъката си и чак когато заприличвах на онова, което съм, отивах при Руска. Думахме си с нея до среде пладне: „Нашата моминка учена ще стане. Ще я бендиса някакво момче, внуци ще ни роди, ще ни върне отнетото драго…” До сълзи се радвахме и със сълзи страдахме. Ние бяхме веке за брак, животът ни – пробит тъпан, ала детето, то трябваше да върви напред...

В града срещна някакво момче от Лясково и какво би, какво не, Милка му пристана. Дето се вика, отиде невяста на другия край на света. В началото работите вървяха добре. Биля ме избиваше гордост. По-сетне взех да се пишманя. Стъпям по калдъръма на двора и мисля – там всички са чужди, непознати, студени. Видиш ли, Руске, чедото ни ще пати, ние не сме заможни люде. Но търпя, защо да бъркам късметя му. То е учено, викам си, знае какво прави.

Човекът извади от джоба кърпичка от басма, обърса очите си и се изсекна. Септемврийското слънце грееше вън, надничаше от време на време в автобуса и огряваше окахърените лица на моите спътници. Ръждивите храсти и изсъхналата трева край шосето придаваха допълнителна печал на есенната картина. И оцветяваха разказа на посърналия баща.

-Тюхкам се – продължи той, – мисля и какво ли не иде в главата ми, пък на края въздъхвам: Нали са живи и здрави, какво като е далече? Може да е в съседната къща и пак да вехне от мъка. Но женилката не удари в дълго. Дваж ходих у свата. Още първия път го усетих, че е труден чиляк. По очите му се познаваше. Сватята приличаше на нас – проста женица, кътка като кокошка и само завтаря – тъй де, тъй де... Легна си нощем, побратиме, а сън не ме лови. Гледам месечината през прозореца – наядена кора хляб и се задушавам от сакантия. Обърна се с лице към жената и тя не спи. Мълчи, мисли, а в сърцето й – кап, кап, кап – сълза след сълза… Мина, колко не мина, една вечер Милка си дойде. Сама. Влиза и още от вратата се насълзи. Викам, какво чедо, лошо ли? Лошо, казва татко, лошо. Изпъдиха ме. А отгоре на всичко е с корем, в шестия или седемия месец.

Той извади отново басмената кърпа от джоба, избърса небрежно сълзата върху бузата и погледна навън. Стана ми чоглаво. Колкото и да се насилвах да кажа нещо радостно, за да го разведря, все не успявах. Болката му преминаваше през мен. Една буца заседна в гърлото ми и пресушаваше всичко – и глас, и надежда, и доброта. Ръцете му – кокалести и груби от работа, продължаваха да стискат парчето ябълка, червена като кръв.

-Отгледал си го, от нищо си го сторил чиляк, мома като китка си им харизал, честна, изучена... А те ти я връщат самичка и то с дете в корема. Като нямат срам от друго, барем от корема на невястата да се засрамят. Лоши хора, джанъм, лоши! Издумаха свят недобротии по нас. Били сме бедни, сакати, щерката уж се давала другиму, нямала чеиз... Срам, срам – до отвъдния край. Може да сме бедни, но всичко си имаме, не спим по дупките я. Крив ли е някой, че с Руса тъй стана! А това за момското, честта де, пепел им на езика! Детето отиде чисто като сълза. Каквито щат да ни смятат могат, ала нечестни – в никакъв случай! Само едното тегло да ни остане, честта си на две нама да сторим. Преди седмица – продължи, но вече по-равно, по-спокойно, – Милка роди. Момиченце. Като научих, най-първо помислих: Чужда залога***. След време и то ще иде невяста...

-Отиваш да ги зарадваш? Мен ако питаш, брате, трябва да ги помолиш, да си я върнат назад – предложих му ни в клин, ни в ръкав.

-Ще им съобщя. За молене, няма да моля. Тая с молитви не става. Както досега бях кадърен да храня три гърла, ще храня и четири. Пък унуката – да ми е жива! Тръгнал съм, защото войникът – зетят демек, си е дошъл в отпуска. Той нищо не знае. Милка му пишеше писма ката ден, а не ги пускаше. Нося ги на ръка. Може нещо друго да щракне в главата му. Взел съм и малко ябълки. Те са на гол камен откъм емиш****. Нямат нищо.

Брей, каква душа има в тия шаечни дрипи – самородна и скъпа като буца злато, каквито се намират понякога по бреговете на Арда, – викам си и се обръщам направо:

-Как ти е името, земляк? Наближаваме Девин, а искам да те запомня.

-Антим. Цяло Медино ме знае. Когато попиташ за Алтъна, всеки ще ти покаже къде ми е къщата. Вземи ябълчица, да си разквасиш устата – и извади от цедилката голяма червена ябълка като огън. – Гледай каква разлика има между цялата и парчето, земляк. Парчето, мили брате, е моята Милка... Никой не яде нахапани ябълки.

Автобусът зави към двора на автогарата и спря. Алтънът слезе припряно на пътя и се стопи между хората. Добър, рядък, безценен, запомнящ се... Аз държах ябълката в ръка, несмеейки да я захапя.

*подлави - дъвчи

**хилках се – хвърлях се (в работа)

***залога - хапка

****емиш - плодни дървета

 

1981 г.




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kazandjiev
Категория: Изкуство
Прочетен: 152911
Постинги: 83
Коментари: 24
Гласове: 186
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031